Вървях по една безкрайна улица, отрупана с декор. Бутафорни книги, чаши с уж изпито кафе, кърпи, които никога не подсушават нищо, а само намекват за уют. Настоявах да подредя всичко до съвършенство за снимка, която трябваше да покаже какъв „умник“ съм. Истината беше, че четях по една-две страници и после прекарвах половин час в подреждане, пренареждане, настройване на светлината. Всичко това само за да изглежда така, сякаш съм човек, който не просто държи книга, а я е преживял.
Преди няколко години това беше напълно нормално. Помня един дъждовен следобед в една евтина сладкарница в центъра, когато бях изградила цял ритуал около „интелектуалното“ си присъствие. Книгата трябваше да е под точен ъгъл, очилата да изглеждат случайно оставени върху страницата, а чашата с кафе – поставена така, че да се вижда логото. Не четях. Просто позирах. И знаеш ли кое е най-тъжното? Не се чувствах неискрена. Свикнала бях да живея в тази постановка.
Помня, че някога книгата беше просто книга. Носех я в чантата, зацапвах я с малко сладко от поничките, прегъвах страниците, защото така е по-удобно. Тогава четях, защото ми беше приятно, а не за да докажа на някой алгоритъм, че притежавам „културен капитал“. Днес, когато отворя нова книга, първото ми желание е да се потопя в текста, а не да проверя дали осветлението е подходящо за стори.
Тогава осъзнах, че тази непрекъсната нужда от потвърждение е изтощителна. Когато превърнеш хобито си в реквизит, ти всъщност го обезсмисляш. Превръщаш личното си развитие в стока, която се рекламира в пазара на вниманието. И да, звучи грозно. Но е точно така.
Сега, когато видя някой друг в същия този „интелектуален“ режим, просто прелиствам нагоре. Моите книги вече са зацапани с кафе, имат бележки в полетата и разкъсани корици. Те са мои, а не на публиката. Снимките на книги вече не присъстват в профила ми. Защото истинският читател не се снима с книгата, а я чете.