Наскоро една колежка ме погледна така, сякаш съм паднала от Марс, докато разлиствах една книга на малко издателство в търговския център. „Мариана, защо купуваш такива неща? Никой не ги чете.“ – каза тя, а аз само се ухилих. Как да ѝ обясня, че понякога човек просто усеща нещо, което не е направено да се хапва на всеки? Тези бестселъри, дето всички ги четат, са като евтини пластмасови дограми – лъскави, но кухи. Предвидими до болка, проектирани да изглеждат добре в инстаграм и да не развалят маникюра.
Миналата седмица, докато се мотах по малките улички в центъра, попаднах на книжарница, скрита между една стара пекарна и изоставен ремонт на офис. Нямаше лъскави коридори и климатици, но вътре миришеше на хартия и тишина. И там, сред купчини книги, които не приличаха на рекламни плакати, намерих нещо истинско.
Беше романче от едно почти непознато издателство. Корицата му беше матова, не глянцова, с текстура, която те кара да я докоснеш, преди да я отвориш. Вътре текстът не беше изгладен за масовия вкус, не беше прекалено оптимистичен или натрапчив. Беше суров, понякога дори болезнен, но толкова автентичен, че се почувствах сякаш някой е надникнал в моите несподелени мисли и ги е превърнал в изкуство.
Тогава разбрах, че малките издателства правят нещо, което големите корпорации са забравили – поемат риск. Те не гонят „универсалния читател“, защото знаят, че той е скучен. Търсят гласа, който има смелостта да бъде специфичен, дори и да бъде чут само от петдесет души. Това е икономиката на страстта, не на обхвата. Те инвестират не в огромни маркетингови агенции, а в редактори, които се влюбват в текста и го пазят като свое дете.
Това откритие ме зарадва по някакъв странен, почти детски начин. Веднага целият ми рафт с книги изглеждаше по-богат. Сега вече не търся следващия хит, за който всички ще пишат в социалните мрежи. Търся онези смели гласове, които се борят за място в шумно препълненото пространство на културата. Има нещо невероятно в това да намериш книга, която не те познава, но те разбира по-добре от най-близките ти хора.
Така че, ако някой пак ме попита защо купувам „странни книжки“, просто ще продължа да прелиствам страниците си.
Хареса ми как описваш онези големи книжарници с климатик и лъскави корици – усещам го точно така. Аз също обичам да попадам на малки, почти скрити книжарници, където наистина можеш да откриеш нещо различно. Ще продължиш ли да пишеш за книги, които не са за всеки, а за хората?
Да, прав си за пластмасовите дограми. Аз също избягвам масовите книги, защото са като еднакви апартаменти в новото строителство – уж удобни, ама без душа. Преди време бях в една малка книжарница в Пловдив, точно като тази, дето описваш, и намерих сборник с разкази на някакъв автор, когото никога не бях чувал. Прочетох го и още пазя книгата.
Имам същия проблем, като гледам кориците в книжарниците, все ми изглеждат като направени за реклама, а не за четене. Затова от години търся малки книжарници и антикварни магазини, там винаги намирам нещо истинско, което ме грабва. В последния ми излет попаднах на едно издание за историята на старите български занаяти, което е като капсула на времето.
Помня как веднъж в супермаркета колежка ме видя с малка книжка на някакво непознато издателство и каза: „О, Мариана, пак си се заблудила.“ Но точно такива книги понякога са най-истински. Сега обикалям малките книжарници и търся заглавия, които миришат на хартия, а не на реклама.