Купих си нови сандали за 90 евро. Да, звучи стряскащо. И дори за мен беше. Последно, когато харчих толкова за обувки, още носех униформа в училище и обувките бяха токчета, които трябваше да изглеждат по-скъпи, отколкото бяха.
Сега, като възрастен човек с възрастен бюджет, реших да се поглезя. Сандалите са от естествена кожа, с мека подметка и изглеждат толкова добре, че дори бих могла да ги нося на среща, без да се срамувам. И да, струват 90 евро. И да, не е „само“ 90 евро. Това са три месечни сметки за ток, половин тавански ремонт или един полет до Милано с ръчен багаж.
Докато се разхождах по „Шишман“ с новите си придобивки, усетих как погледът ми се сменя. Забелязах витрините, които преди подминавах. Спрях пред малко магазинче за бижута и се загледах в сребърна гривна за 80 евро. „Това е почти колкото сандалите“, мина ми през ума. И ми стана леко неудобно.
Оказа се, че луксът не е само в притежанието. Луксът е и в осъзнаването колко много струва нещо. И колко много си готов да платиш за него. И че това „нещо“ може да не е вещ, а преживяване, миг спокойствие или дори просто една разходка по „Шишман“ в хубав ден.
Сандалите вече ги нося трети ден. Удобни са, красиви са, но най-важното е, че ме карат да се чувствам добре. И това, струва ми се, е безценно.
