Булварите в София не познават ред. И не, не става дума за трафика – хората се движат на талази, спират пред витрини, сменят посоката си без предупреждение. На практика, в това хаотично движение няма нито една логическа линия, която да не може да бъде прекъсната. Седях в малко кафене на ъгъла на „Солунска“, докато слънцето през листата на дърветата правеше нередовни петна по масата. Пред мен беше хрупкав кроасан и еспресо, чиято горчивина още спореше с масленото тесто. В този миг, усещайки аромата на прясно изпечено, ме връхлетя онова познато дразнещо желание – да снимам, да сложа филтър и да започна да мисля как тази закуска може да бъде „опакована“ като вдъхновяващ пост. Да се опитам да я вкарам в някакъв контекст – „устойчивост“, „продуктивност“, „самоусъвършенстване“.
Често ме питат дали не е възможно да запазиш автентичността си, когато всяко малко удоволствие се превръща в потенциален LinkedIn статус. Отговорът не е в сложна стратегия, а в признаването на една неприятна истина: свикнали сме толкова да продаваме образа си, че забравихме как да притежаваме моментите си. LinkedIn се превърна в дигитална витрина, където предлагаме не услуги, а самите себе си – грижливо подредени, професионални, предвидими. Превръщането на лично преживяване в „съдържание“ е опит да придадем смисъл на хаоса, но всъщност само го разводняваме. Когато всяко удоволствие е пречупено през филтъра на „личния бранд“, спираме да живеем и започваме да се редуцираме до поредица от добре структурирани казуси и „изводи“.
Това е икономика на видимостта. Ако не си „видим“ онлайн, практически не съществуваш професионално. Затова започваме да търсим „бизнес поуки“ дори в дъжда или в изгубените ключове. Това е форма на самозащита – ако мога да превърна провала си в урок, той вече не е загуба, а инвестиция в опит. Но цената е висока. Губим способността да бъдем просто присъстващи, без да търсим одобрението на непознати. Когато започнеш да търсиш „стратегия за управление на кризи“ в разлятото си кафе, вече не си участник в живота, а негов редактор, който се опитва да направи историята по-атрактивна за аудиторията.
Наблюдавах хората в кафенето – повечето не гледаха към улицата или събеседника си, а към екраните, проверявайки дали последният им „вдъхновяващ“ пост е събрал достатъчно харесвания. Всичко се превръща в продукт, всяко преживяване – в „кейст стъди“. Оставих кроасана да изстине и просто започнах да дъвча, без да търся нищо друго освен вкуса му. Някои моменти просто не изискват публика.
Не е ли по-добре понякога просто да изпием кафето си без да го вкарваме в някакви стратегии. Все пак авторката сама си признава, че този нагон да снима и описва всяка дреболия е дразнещ. Ако човек наистина се наслаждава на момента, би трябвало да няма нужда да го доказва на никого, дори и на самия себе си.