Няма да крия, предполагам вече си е проличало, че за мен децата са една много деликатна тема. Смятам, че тъкмо от тях има много какво да се поучим.  Те ни предлагат един невинен, не опорочен поглед към света, показват ни първообраза на нещата. Светът е толкова ясен през техните очи, толкова искрен и „всевиждащ“. Децата са най-добрите психолози и най-големите мъдреци.

Ето ви пример. Имах работа до една детска градина наскоро. Прекрасните малчугани се насъбраха покрай мен докато учителката дойде едно от тях ме заговори: „Ти не си учителка, нали?“ Засмяна го попитах как е разбрало, а то ми отговори: „Ами не си облечена като учителка“. Щях да припадна, задавена от смях. Не ми направи впечатление да съм с кой знае колко различни дрехи от госпожата в градината, но това дете беше много наблюдателно. Имам още много такива примери, но не искам да ви отегчавам.

Това е обаче само едно от нещата, заради които смятам, че умението на децата да прозират истината за заобикалящия ги свят се дължи на най-големия им недостатък – а именно липсата на опит. Тяхното съзнание не е обременено с множество примери и образци като нашето. То е една tabula rasa –  т.е чиста дъска, върху която по-възрастният започва да гради, давайки модели на поведение и образи за подражание. На нас, по-големите, дъската ни е вече толкова изписана, виждали сме толкова неща, че сме се научили да приемаме всичко за даденост и страдаме от творческа криза. Ако слушаме повече децата си обаче, независимо от липсата им на опит, тяхната наблюдателност и тълкуване на нещата, ще ни вдъхнови, но и ще ни отвори нов, свеж прозорец в нашето собствено съзнание.