В навечерието на 10 ноември и като един буден гражданин на Република България няма как да не си задам въпроса: Къде се намираме 24 години по-късно?

Според Христин Петков, първия демократично избран кмет за Сливен, Преходът ще продължи още дълги години, а за да променим нещо в тази насока, първо трябва съзнанието на всеки гражданин да се отърси от пагубни и дълбоко навлезли в народопсихологията ни черти. Социологът Иво Христов пък отбелязва, че българите не разполагат с необходимия ресурс, потенциал и интелектуално разбиране за състоянието, в което се намираме, за „тресавището“, в което сме се „наврели“.

На свой ред, политиците не спират да се надпреварват кой ще спечели „публиката“ с обещания за по-добро бъдеще и „рестарт на системата“. Кой се нуждае обаче, питам аз, от поредния „рестарт“? Защото историята до момента красноречиво говори, че типично по нашенски сме побългарили и тази дума, давайки й звученето на ‘shut down’ (пр. от английски език ‘изключване’); ние не надграждаме, ние рушим до основи всичко от предходните 4 години; ние не следваме една линия, една идея за бъдещето на страната, ние сме или истерични националисти, или апатични зрители; най-сетне, ние сами не вярваме в собствените си възможности, че да ни повярват отвън.

Дали настоящата студентска окупация ще се превърне в поредното „чудо за три дни“, дали ще продължим да „емигрираме, а не протестираме“, каквото призова да сторят младите ректорът на УНСС, Стати Статев, зависи от нас и от промяната, която сме готови да започнем първо от собствения ни вътрешен свят!