Като малка винаги съм се възхищавала на огромните аквариуми пълни с какви ли не рибки, от Гупи до екзотични, шарени видове, напомнящи ми за „Търсенето на Немо“ . В зъболекарския кабинет аквариума беше единственото успокояващо нещо.

Много ми се искаше вкъщи да си имаме един аквариум, дори и не чак толкова голям. Имах приятелка, която живееше на горния етаж и имаха в коридора огромен аквариум с прекрасни рибки и корали. Прекарвахме часове само да ги наблюдаваме и си предтавяхме, че сме малките русалки Ариел, а аквариума е нашият подводен свят. Та най-накрая се престраших и реших, че и аз ще си купя рибки, въпреки че отдавна минаха годините на моето детство, но то пък човек е на толкова години на колкото се чувства. И така в една неделна сутрин реших, че искам да внеса малко живот във всекидневната, реших, че се нуждае от малко промяна и ми хрумна за моето несбъднато желание от детството. И така се озовах в най-близкия зоомагазин, избирайки си рибки. Тъй като никога не съм имала домашен любимец, реших да не рискувам още от самото начало с повече рибки, а реших първонално да си взема една златна рибка. Всички сме чели приказката за златната рибка, иска ми се и аз да си имам такава. Купихме аквариум, мъничък, ако успея да се справя ще си купя по-голям. Взех си играчки за аквариума и най-важното взех си и рибката. Ами да ви кажа много хубво ми се получи. Във всекидневната наистина кипи от живот, много краиво. И като всеки добър стопанин започнах да се иформирам в Интернет как да си отгледам рибката, че да мога да й осигуря и компания. Прочетох, че в Швейцария е забранено да се отглежда самотна златна рибка. Там даже се считало за жестоко да отглеждаш в изолация, иначе така социалните рибки, честно да ви кажа стана ми много мъчно, добре, че не живея в Швейцария.

Въпреки това, аз съм решила, че моята Ариел, както си кръстих рибката, ще си има другарче, например Себастиан, но другата седмица, а сега й се любуваме докато вечеряме.

Май месец винаги се свързва с абитуриенски балове или завършването на първи клас. Всички сме ставали свидели и на изпращането на абитуриентите и посрещането им в света на възрастните. В повечето случаи родителите до таква степен се вживяват в празника на децата си, че той може да се мери с една малка сватба.

Разбира се, който има възможност, може да изхарчи колкото пари си пожелае за празника на детето си. Тази година нямаме абитуриенти в семейния и приятелски кръг, поне не такива,които завършват 12-ти клас. Сигурно ще си помислите, че съм се объркала, но да, мили хора, моя приятелка има детенце, което през септември ще бъде в първи клас и направо ме изненада, когато ми каза, че се подготвяла за дипломирането му. Реших, че аз нещо не съм разбрала, но тя ме просветли в тази област. Представете си, когато децата завършват градина им правили дипломиране с тоги, след това им организират тържество, купуват се костюми и бални рокли, почерпки,а понякога дори тържеството се организира в детски център. И като се сетя ние как отивахме в първи клас. Изпитваха ни и после ни полеят канче с вода за късмет, облекат ни в най-неудобните дрехи, после ни направят по една снимка, естествено с отегчени лица, защото искаме това да приключи по-бързо и да продължим с игрите. А в днешно време се оказва, че наистина им се подготвя един мини бал. Моята приятелка ми разказа,че за тяхното тържество щяло да има видеозаснемане, професионални фотографи, всички деца трябвало да бъдат облечени официално. Естествено трябва да има подаръци за госпожите и директора на детското заведение. След това тържеството щяло да продължи в детски център. Всеки родител иска най-доброто за детето си, но не прекаляваме ли малко? Не искаме ли децата ни да порастнат твърде бързо? Все пак това е просто детска градина,а това са просто дечица. Не мислите ли че малко прекаляваме с глезотиите покрай децата? Според мен това е изключително разточителство и прекалено изхвърляне, така да се изразя, от страна на родителите и най-лошото е че няма как да лишиш детето си от това,защото приятелите му ще имат бал, а то не.

Дано един ден приключим с тази пошлост и показност. В живота не всичко е пари, не всичко са нови дрехи и партита. Има много по-важни стойностни неща от това.

Скоро ни напусна един страхотен журналист и продуцент Весела Тотева. Голяма загуба за българската журналистика и медия. Но целта ми не е да ви натъжа или да предизвикам някакви мрачни чувства. Всъщност много ми се иска да ви споделя, че през ноември месец по кината излиза филмът „Доза щастие“ по романа на Весела Тотева.

Жалко, че тя не успя да дочака премиерата му, лично според мен филмът е много обещаващ. Трейлърът е доста интригуващ, а актьорите са подбрани изключително добре. А кой смятате ще изиграе нейната героиня? Собствената й дъщеря! Това още повече ме заплени, защото кой друг би могъл да влезе в нейните обувки? Общо взето нямам търпение да го гледам, предвид интерес, който предизвика романа „Спасение и падение“. Това не е просто роман, това е изповед. Без капка срам и колебание, Весела ни описва през какви битки и победи преминава, за да успее да се откъсне от зависимостта си. Лично аз смятам, че да излееш цялата си душа сред аудиторията е изключително смела постъпка и чрез своя опит да предпазиш или да вдъхнеш на другите надежда, че спасение има е достойно само за истински силните хора. Впечатли ме как в едно от интервютата си тя казва,че според нея не е смела, смели са войниците, който ни бранят в Афганистан. Този роман завладява не само хората, които споделят нейната зависимост или близките на тези хора, този роман докосва всеки, защото това е книга за човека, за това как всеки може да пропадне и да допусне слабостите му да го унищожат отвътре, но спасение има, стига да намериш скритата воля вътре в себе си. Толкова е хубаво, че чрез филма историята й ще достигне до още повече хора и най-вече млади хора, защото ако през 90-те години не сме били информирани относно наркотиците, то сега има множество информация, достъпна за всеки човек и е тъжно, че въпреки толкова много информираност все повече хора позволяват на демона (хероина), както го нарича Всела, да се всели в тях.

Като за финал ще ви покажа и трейлъра на филма. Надявам се че и на вас ще ви допадне.

Миналия уикенд използвахме прекрасното време и решихме и ние като повечето българи (за да не останем по-назад) да посетим Одрин. Бяхме чували, че в южната ни съседка можеш да намериш страхотни находки за почти без пари. Заради срива на лирата там пазара стана изключително популярен сред нашите съграждани.

Та в събота сутрин потеглихме за Турция. Почакахме около 1 час на границата, но това не уби ентусиазма ни. С трепет продължихме. За пръв път стъпих в южната ни съседка. Беше доста различно от местата, които до сега съм посещавала, но ме очарова. На всяка крачка, разбира се, се чуваше българска реч и както винаги нашите сънародници си мислиха, че никой не ги разбира какво си говорят, а това водеше до доста интересни вулгаризми и диалектни форми на нашият иначе прекрасен български език. Та така забелязах, колко много хора са дошли да пазаруват за абитуриентския празник на децата си. Прекрасни млади дами изпробваха всевъзможни пищни рокли, струващи около 400-500 лв., което си е попадение, имаше и много млади господа, които също се възползваха от падналата лира, за да се сдобият с костюм за празника си. На мен ми се стори твърде рано за пазаруване за бал, но пък коя съм аз? Все още не съм се сблъсквала с това да имам абитуриент. Заговорихме се с едно много мило семейство, което тъкмо беше купило страхотен тоалет на още по-страхотната си дъщеря за този вълнуващ момент. Всъщност родителите също бяха много емоционални и с най-голямо удоволствие и без притеснение ми споделиха, колко пари ще им излезе бала на щерката. Сумата си беше доста сериозна, дори се зачудих дали няма да има и сватба, не само бал. Това ме върна във времето, когато аз бях на мястото на това момиче и се подготвях за моя бал. Всъщност аз не се подготвях особено, живеех в малък град, родителите ми нямаха много финансови възможности, но въпреки всичко ми направиха изпращане и се постараха да се чувствам специална. Но знаете ли, не се чувствах специална заради роклята и прическата, всъщност роклята взех назаем, а прическата ми я направи моята приятелка. Чувствах се специална, защото това беше началото на моя собствен път в живота и трябваше да се сбогувам с детето в мен, чувствах се специална, защото се превръщах в отговорен и самостоятелен човек и знаете ли? Прекарах си страхотно на бала! Както се казва щастието е въпрос на гледна точка.

Tака с едно прекрасно чувство на носталгия по отминалото време, напазарувахме изгодно, похапнахме вкусна баклава и потеглихме обратно към нашия дом. А дано младите хора осъзнаят, че не дрехите, аксесоарите или лъскавият автомобил ще направи бала им незабравим, а самите те.