Какво правим обикновено, когато се чувстваме объркани? Отхвърляме объркаността и се опитваме да се освободим от нея или да я отстраним; усилваме я, като размишляваме върху нея, или се изгубваме в нея; или се откъсваме от объркаността си като се откъсваме от себе си. В типичния случай се оглеждаме извън себе си за някакъв вид утеха, подкрепа или съвет. Не е възможно да открием онова, което искрено търсим, когато гледаме навън. Може би си мислим, че сме открили нещо, ала то е временно и в крайна сметка изгубваме намереното или непрестанно се тревожим дали няма да го изгубим. В края на краищата никоя външна помощ не е лекарство за нашето страдание. За да намерим най-доброто лекарство трябва да се обърнем навътре. Това не означава да подобрим идеите си, да подложим на проверка мислите си и да променим чувствата си. Означава да се обърнем навътре, за да намерим помощ, там където вече сме.
Archives
Същинска природа
Понеже сме хора, ние обичаме да споделяме истории. Умът на болката включва въображението на егото. Историята е изтъкана от мисли и образи. Тя може да изглежда разумна , ала не е в състояние да обеме истината за фундаменталната ни раздяла с нашата същинска природа. Нашите истории може да ни носят удоволствие и да ни забавляват, както и да ни потрисат и ужасяват. Обаче ние не сме историите, които разказваме. И независимо колко умен или опитен е разказвачът, умът на болката не може да ни освободи от страданието, което изпитваме. Кое нещо действително ни освобождава от страданието? Мигът, в който изпитаме проблясъка, че сме по-големи от това, за което си мислим или което чувстваме – този миг е лечебен.
Изпитвали ли сте подобно преживяване?
Страданието
За да излекуваме своето лично, семейно и обществено страдание, трябва да разпознаем реакциите, които извършваме по силата на навика. Те затъмняват истинската ни природа и ни пречат да живеем напълно свързани с присъщия ни разум и способности. Реакциите, които извършваме по силата на навика спрямо различните предизвикателства в живота, наричаме тяло на болката.
С думата „тяло“ имаме предвид не само физическото тяло с неговите напрежения, болки, ограничения, и болести, а и чувството ни за идентичност като цяло, чувството ни за „аз“ или за „мен“.
Именно това тяло на болка е онова, което чувстваме, че сме ние и което мислим, че сме в този момент.
Когато реагираме в моменти, изпълнени с напрежение, се активира кармично идейно тяло на болката. Ала това чувство за „мен“ е съвършено погрешна представа за нашето Аз. Вероятно сте се чували да казвате в един или друг момент. „Аз минавам през труден период. Аз се разделих със съпругата си. Аз имам трудности с началника си.“ И все пак основния проблем е именно вярата в тази идентичност.
Монетата на живота винаги има две страни. Може би е важно да се научим да поглеждаме и хубавата и страна.
Трите порти
Нашият обикновен опит ни предлага три възможности да променим своя живот и да намерим вътрешен покой, радост и освобождение от страданието – нещо, което всички желаем . Тъй като объркаността ни се изразява чрез тялото, речта и ума ни, то тези три места ни предлагат и невероятни възможности да прогоним тази обърканост. Трите области – тяло, реч и ум се наричат още три порти. Като изместваме вниманието си по специфични начини – от изразяването на болка към отпускането на тази болка, – ние влизаме през тези порти, за да открием даровете отвореност, осъзнатост и топлота.
Има три начина, по които можем да се научим да изместваме вниманието си. Докато насочваме вниманието си към тялото на болката, съгласно с наставлението, се усеща покоят на тялото. Докато насочваме вниманието си към речта на болката или към подвижния ум, съгласно с наставлението разпознаваме и се свързваме с просторността. По тези начини е възможно да открием едно дълбоко място на покой, безмълвие и простор. Тези порти водят до достигане на важни места на закрила и убежище.
Гореописаните ми твърдения са вдъхновени от книги за тибетската мъдрост.
Интересно ли е за вас?