Понеже сме хора, ние обичаме да споделяме истории. Умът на болката включва въображението на егото. Историята е изтъкана от мисли и образи. Тя може да изглежда разумна , ала не е в състояние да обеме истината за фундаменталната ни раздяла с нашата същинска природа. Нашите истории може да ни носят удоволствие и да ни забавляват, както и да ни потрисат и ужасяват. Обаче ние не сме историите, които разказваме. И независимо колко умен или опитен е разказвачът, умът на болката не може да ни освободи от страданието, което изпитваме. Кое нещо действително ни освобождава от страданието? Мигът, в който изпитаме проблясъка, че сме по-големи от това, за което си мислим или което чувстваме – този миг е лечебен.

Изпитвали ли сте подобно преживяване?