Archive | февруари 2020

Детски чаени спомени

Когато навън е студено, опитвам да стопля тялото и душата си с вкусна и ароматна чаша чай. Завита в любимото пухкаво одеяло, с книга в ръка и чисто съзнание – така минават моите зимни уикенди. Именно един такъв ме накара да си спомня моментите, когато бях малко момченце.

В детските ми дни, особено през зимните ваканции, много обичах да прекарвам времето си с баба и дядо. Не само защото постоянно ми готвеха любимите ястия и изпълняваха всяка моя прищявка, но и защото някак си успяваха да оставят топлина в сърцето ми.

Баба винаги ме посрещаше с гореща чаша чай от каркаде – червен на цвят, благоухаен и много любим. Винаги му добавях лъжичка мед, след което отпивах няколко глътки и го забравях. Щом поизстинеше, дядо ме приканваше да го изпия. Аз обаче добавях хляб, натрошавах сирене и изсипвах малко количество захар – ставаше чудна попара.

Спомням си, че баба и дядо много ми се радваха. И аз бях щастлива в онези дни. Предполагам, че като четете тези редове и вие се сещате за вкусните чаени попарки, които са ви правили бабите. Сега не бих хапнала отново, но щом ми замирише, веднага се връщам назад във времето и се появява точна тази идеалистична картинка от детството ми.

Когато растях, не пропуках своята чаша чай. С годините се промени и начинът, по който го обичам. Вече го пия чист – без мед или захар, защото вярвам, че така се усещат истинските му вкусови и полезни качества. Преди всичко билките са ценни за здравето ни, а като допълнение поддържат и духа ни.

В момента дори консумирам единствено чай, не пия кафе. Така и не се научих да обичам вкуса на горчивата черна напитка. На някои хора им се вижда странно, но е така. Дори в летните дни обичам чай.

Опитайте и вие да си направите гореща напитка от любимите билки, уединете се със себе си и се отпуснете – ще ви връхлетят толкова много спомени и любими моменти, че ще искате винаги да пиете този майчен чай.

Деца, родители и религия

Свободата да изявяваш своята религия или убеждения включва и правото да споделиш мирно своята вяра. Всяко ограничение в тази насока трябва да бъде изключително и в съответствие с международните стандарти. След като ние, хората, имаме това право, то трябва ли да го предадем напълно и на нашите деца или е по-правилно да ги оставим сами да изберат своя религиозен път?

Историята и културата на цивилизацията ни до момента отразява силна традиция на родителска грижа за образованието и обноските на децата. Тази основна роля на родителите във възпитанието на малчуганите вече се установява като постоянно и универсално право. Освен обаче на общообразователни науки се обучават и на религиозни виждания, които са директна проекция от по-възрастните.

В това няма нищо лоши, тъй като Международното право за правата на човека е недвусмислено и позволява на родителите да дават на децата си повече информация в съответствие с тяхната религия или убеждение. Международният пакт за граждански и политически права и Международният пакт за икономически, социални и културни права изискват държавите да зачитат свободата на родителите да осигуряват подобни обучения.

Децата се ползват от правото на достъп до образование по отношение на религията или вярата в съответствие с желанията на своите родители или настойници. Дали обаче те ще могат да изберат сами в какво да вярват? Необходима е много информация и поглед върху всички гледни точки, за да може един малчуган да изгради правилната представа за религията. Той може да я отхвърли или да я приеме, може да съвпада с тази на родителите му, но е възможно и да е друга.

Основната роля на възпиталите тук е да бъдат толерантни към децата си и да им предоставят всичко, което знаят. Те трябва да са едновременно умерени, но и да защитават твърденията си, без да се налагат.

Всички родители трябва да проявяват уважение към избора на децата си, така както те самите са направили своя преди години. Колкото по-голяма свобода има едно дете, толкова по-самостоятелно и отговорно става то. Дали религия, убеждения или професия – изборът е само на децата.